Началото на кърменето – лесно, по-лесно...безпроблемно!

Бях на малко под 30 години, когато родих първото си дете. Теми като родителство, отглеждане и възпитание на детето, раждане и кърмене изобщо не ми бяха на дневен ред до преди това. Интересувах се от професията, приятеля, семейството, приятелите и страничните си интереси. Не непременно в този ред!

Бременността ми дойде леко неочаквано и имах нищо и никакви 9 месеца, за да се подготвя да бъда майка. Най-добрата майка тъкмо за моето бебе. А в същото време работех ежедневно и сравнително активно, подготвяхме разни битови неща за появята на бебето, ремонти, смяна на жилища и така до последно.

Все пак четях и се информирах, доколкото ми позволяваше нагласата ми тогава.

Прочетох „Близо до бебето” на Василена Доткова, четях и други книги, сайтове и блогове. Мислех си, че тялото и умът ми са готови за леко, естествено и бързо раждане. Не се оказах напълно права. Колкото до кърменето, не се съмнявах, че ще кърмя и вярвах, че не е необходимо да чета книги, за да се „науча” да го правя. Оказах се във виртуалната компания на жени, които също възнамеряваха да кърмят неродените си още бебета и е факт, че огромна част от тях го направиха и немалко го правят и досега (2 години и половина след раждането на децата ни).

И така, раждането на първия ми син Никола беше индуцирано 8 дни преди термин, без никакви медицински показания за това. Изобщо не се чувствах раждаща, когато влязох в родилна зала. Добрите страни бяха, че бащата на Нико беше с мен и всичко свърши за около 4-5 часа общо. Но е ред и на лошите страни – една камара неоправдани интервенции, липса на информация какво и защо се случва, епизиотомия, шиене с пълна упойка...Почти не успях да видя бебето си. След като се събудих от упойката, около час след раждането, с мен в родилната зала беше само таткото и говореше по телефона с роднините си.

Бях в супер форма, исках да се изправя веднага, но ме разубедиха. В стол на колела ме качиха до стаята за престой и там вече ни оставиха с таткото. Станах веднага да се разходя, взех си лек душ, почнах и аз да говоря по телефона и да обяснявам какво и как. Но....бебето го нямаше.

Отидохме да пием кафе с таткото, след това дойдоха да ме видят колегите ми с огромен букет цветя и няколко балона, после и родителите ми. Всичко чудесно, но....къде ми е бебето?! Реших да отида в Неонатологичното отделение и да го видя, пуснаха ме при него (толкова абсурдно ми звучи сега всичко това, докато го пиша – „пуснаха ме при бебето”, но това е съвсем друга тема), всичко уж беше наред. Държаха го под кислородна палатка заради „депресивното раждане”, искали да е под наблюдение още малко. Като го видях, Никола спеше. Казваха, че привечер (родих в 12 на обяд) ще ми го донесат. Да, но го донесоха чак на следващия ден сутринта около 9 часа. Бяха му назначили лечение с антибиотик и вероятно му бяха дали и мляко за кърмачета. Всичко това не само без да ме искат съгласието ми, но дори без да ме информират. В нашата болнична реалност все още е привилегия майката да знае какво се случва с бебето й, когато (в повечето случаи) то не е при нея.

И така, най-после с бебето ми! Каква радост и облекчение! След като 20 часа бяхме разделени по разни причини от съмнителна валидност...Първото нещо, което ми дойде на ум, след като го гледах и му се радвах известно време, беше да му дам да суче. Никакъв проблем! Никола захапа професионално, отработено, сякаш още в утробата се беше упражнявал за това. Нямах дискомфорт с болящи или разранени зърна, не ми се препълваха гърдите..Просто едно прекрасно начало на кърменето, въпреки раздялата ни, въпреки предизвиканото раждане и редицата интервенции.

Кърмех го почти непрекъснато, слагах го да спи до мен в моето легло. Нощем беше неспокоен и даже веднъж (но само веднъж, честно!) се изкуших да му дам малко от услужливо предлаганата от неонатологичните сестри добавка.

Никола беше много, много лаком! Сучеше задъхано, грухтеше от удоволствие, когато млякото слизаше бързо и му пълнеше устата, карайки го да преглъща често и да се справя умело със силната струя. Не срещах кой знае каква подкрепа за кърмене от близките си, те бяха напълно съгласни да го кърмя, ако искам, но нямаха против да бъде и на изкуствено хранене. Майка ми се чудеше защо суче толкова често и дали ми е „хранителна” кърмата. Свекърва ми казваше, че трябва да суче през три часа. Мъжът ми се стараеше да ме подкрепя в това, което правя и да не се намесва с непоискани съвети.

Кърменето на Никола беше непрекъснат акт – скоро бях профи в кърменето ходеща, с Нико в слинг или придържайки го с една ръка, полегнал върху мен, легнали един към друг странично, седнали и той в скута ми, а аз четяща или пишеща нещо на лаптопа. Имам люлеещ се стол и ми беше много удобно да сядам в него и да кърмя.

Разходките в парка също често преминаваха в кърмене на пейка или вървейки по алеята. Никога не съм кърмила под час, никога не съм се притеснявала да кърмя навън, не съм се чудела дали бебето ми поема достатъчно или твърде много кърма. Знаех, че всичко е наред и така, както трябва да бъде, защото гърдите ми бяха и досега са най-приятното място за почивка и сън за Никола, най-сигурното средство да го прилаская, да го успокоя и приспя.

Когато Никола беше на година и 3 месеца, забременях с второто си дете. През цялата ми бременност той сучеше. Кърменето вече отдавна беше такава рутина за мен, такава зона на комфорт, че изобщо не си и помислях да си причиня терзания, безсънни нощи и смяна на режима на цялото семейство, опитвайки се да отбия Никола.

За времето, през което бях родител, си изградих визия за раждането, което исках да се случи реално при идването на бял свят на второто ми дете – минимум интервенции, максимум оставяне на нещата на естествения им ход. Отново бях в чудесна физическа форма и нямаше нито една причина раждането да не протече така, както го исках. И действително, за два часа и половина родих втория си син, от които само последните 20 минути прекарах в болничната родилна зала. Борис се роди на разсъмване в една чудесна лятна утрин.

Отново по българските болнични стандарти, първите два часа не успяхме да се радваме на пълната си близост, макар и да бяхме в една стая. Но точно два часа след раждането му вече го прегръщах и бях много щастлива, че този път бебето ми е с мен (почти) от самото начало.

Сложих го да суче и се изненадвах колко е малък...Бях свикнала да кърмя голямо дете и сега бебето ми изглеждаше наистина твърде мъничко и крехко, а зърната на гърдите ми – твърде големи за малката му устичка :) Борис обаче не мислеше така и си засука също доста добре. Далеч не толкова лакомо и пристрастено кърмаче като брат си, Борис може да се похвали, че никога, ама никога не е опитвал нито мляко за кърмачета, нито вода, чай или каквото и да е друго, освен кърма.

Начинът му на сучене и предпочитанията му са страшно различни от тези на Никола, не спирам да се удивлявам колко не си приличат децата, дори родени от една майка и един баща :) Бебето не настоява непрекъснато да е на гърда, хапва си, колкото му е нужно и даже предпочита да си полегне някъде сам, да се уедини. Често му предлагам, защото той не се сеща да си иска особено настоятелно. Радвам се, че и брат му още е кърмаче и ги кърмя в тандем, защото така разчитам на Никола за допълнителна стимулация на лактацията.

Малко са нещата, които са ми се получавали по-неусетно и естествено от кърменето. То е не просто физически акт, не само хранене, кърменето е усещане за близост, за удовлетвореност, за хармония и вселенски порядък.