За повече щастливи майки в България

Миналата нощ малкият ми син имаше хрема, не спа добре и се будеше често. Аз също се будех с него и се опитвах да облекча дискомфорта му. По време на разпокъсания ми и неспокоен нощен сън ме споходи страшно съновидение, в което аз и цялото ми семейство ставахме жертва на престъпници, с летален изход за всички нас.

Преди три дни получих обаждане от непознат номер. Тъкмо бях на едно събитие с участието на Ла Лече Лига, давах информация за дейността на тази организация, раздавах безплатни списания и брошури за кърмене и разговарях с бъдещи и настоящи кърмещи майки. Мъжки глас ме извади от тази розова реалност и ми разказа, че ми се обажда от името на хората, които организираха Протеста на 13 ноември в памет на 19-годишната Деяна Георгиева и на други хора, пострадали необратимо от лекарски грешки. Обясни ми как е стигнал до мен и моя телефон и че ме кани да се включа в тяхната кампания, като им помогна с организиране на събитията, които замислят, цялостна стратегия за работа с институциите и медиите и всякаква друга подкрепа, за която мога да се сетя. Разбрахме се да се „сприятелим” по-късно във Фейсбук и да поговорим там или в Скайп по-подробно за техните идеи и с какво мога аз да бъда полезна. До този момент не бях чела или гледала подробности за случая на Деяна Георгиева и не знаех нищо за организаторите на този протест.

Занимавам се с проблемите на родилната помощ в България от три години, като членувах в една неправителствена организация и в момента съм част от друга неформална група в подкрепа правата на раждащата жена. Заедно с мнозина съмишленици се опитваме да хуманизираме раждането в България, да информираме жените за правата им, за рисковете, ползите и алтернативите на всяка една медицинска интервенция, която рутинно се прилага в българските болници по време на почти всяко раждане.

Участвала съм активно в организиране на събития, целящи да се привлече общественото и медийно внимание към проблемите, свързани с раждането на децата на България; лобирала съм по институции за промяна на процедурите, съпътстващи едно раждане, които редица изследвания по света отдавна отричат като непомагащи или дори вредни за родилния процес; участвала съм в медийни предавания, пресконференции, семинари, Конференции, протести, инициативи и работни групи.

Продължавам да се занимавам с това и темата живо ме интересува, макар в последните няколко месеца да съм си дала известна почивка от тези си активности.

Обаждането на мъжа от преди три дни обаче ме извади от унеса ми. Дадох си сметка, че сентенцията на Махатма Ганди „Бъди промяната, която искаш да видиш в света” не е просто набор от добре звучащи думи. Те звучат кухо, ако не са подплатени с действия.

Информирах се за дейността на групата хора, събрани около този мъж, който ми се обади по телефона. Изгледах  предаването "Горещо" от 5ти ноември тази година, в което майката и бабата на Деяна Георгиева разказват за поредицата от нелепости и лекарска нехайност, довела до фаталния изход. Не помня откога не бях плакала толкова много. Малкият ми син играеше край мен и го гледах и се надявах никога той или брат му да не попадат в болница, никога да не преживяваме това, през което са минали майката и бабата на Деяна...

Дадох си сметка, че искам да се включа в организацията и цялостната стратегия за работа с болници и институции, за което ме покани мъжът с телефонното обаждане от преди три дни, за да помогна да намалеят „нещастните случаи” в българските болници. Знам, че работата е много, че там, където с години е имало безхаберие, трудно ще стигнем до раздвижване на пластовете, че има много прекрасни лекари, като хора и професионалисти, които се опитват съвестно и честно да си вършат работата. Но все пак връзката някъде се къса и нашето мълчание и безучастие подклажда нехайството и безнаказаността на онези, които се мислят за богоизбрани и не носят с достойнство и съвест отговорността на лекарската професия.

Мъжът от телефонния ми разговор и много негови съмишленици ще организират поредни протестни действия в София и много други градове на 26 ноември, събота, от 11 часа. Ще бъда с тях. За да може да не се случват повече страшни неща – родители да губят децата си, дори и на сън.

П.П. И малко преди да пусна този пост, се сещам, че днес е Денят на Християнското семейство. Нека всички бъдем живи, здрави и единни!

Световна седмица на раждането 2011

Раждането няма нужда от точно определени празници и поводи за отбелязване. То просто се случва – за някои е болезнено и кошмарно преживяване, за други – трансформиращо и прекрасно. Някои дълго се готвят за него, емоционално и физически, а други изцяло се уповават на късмета си и опита на лекарския екип.

Част от жените имат нужда само от тихото присъствие на партньор или дула, за да се чувстват спокойни и обгрижвани, а други – от задъхана болнична обстановка, чести интервенции и непрекъснати инструкции как да родят.

Всички ние сме различни и телата ни са различни. А раждането е индивидуален процес, в който раждащата жена е главно действащо лице. Като такава, тъкмо нейните нужди и избор трябва да бъдат уважени.

Именно уважението и приемането на различията служат за коефициент на демократичност на дадено общество, както Ива Драганова от сдружение „Естествено” чудесно обясни в своята статия. Всъщност раждането има нужда от дати, за да бъде чествано. Да си напомним, че не сме еднакви – различни са телата ни, умовете ни, нагласите ни към раждането. И всяка от нас преживява раждането по уникален, свой начин. Това формално „отбелязване” на раждането вече няколко години подред се случва през месец май, по време на Световната седмица на раждането.

Тази година Седмицата, чествана по инициатива на френската неправителствена организация AFAR, ще се проведе между 15 и 22 май. Темата й е «Раждането – както, където и с когото искаме». А тази година повече от всякога имаме нужда да се смълчим и да се замислим - за това, че всички имаме право на избор как, къде и с кого да родим децата си; за това, че мерило за цивилизованост е да дадем право и на останалите да направят своя избор и да го приемем, дори и да не го споделяме.

В България все още държавата не е направила достатъчно, за да валидира решенията на жените по отношение раждането на децата им. Но благодарение на активистки движения, които последователно интегрират и у нас добрите практики от демократичните общества, раждащата жена ще се радва на все повече уважение и право на избор. Процесът е необратим и се радвам да бъда част от него.

Програмата на Седмицата можете да намерите тук

Началото на кърменето – лесно, по-лесно...безпроблемно!

Бях на малко под 30 години, когато родих първото си дете. Теми като родителство, отглеждане и възпитание на детето, раждане и кърмене изобщо не ми бяха на дневен ред до преди това. Интересувах се от професията, приятеля, семейството, приятелите и страничните си интереси. Не непременно в този ред!

Бременността ми дойде леко неочаквано и имах нищо и никакви 9 месеца, за да се подготвя да бъда майка. Най-добрата майка тъкмо за моето бебе. А в същото време работех ежедневно и сравнително активно, подготвяхме разни битови неща за появята на бебето, ремонти, смяна на жилища и така до последно.

Все пак четях и се информирах, доколкото ми позволяваше нагласата ми тогава.

Прочетох „Близо до бебето” на Василена Доткова, четях и други книги, сайтове и блогове. Мислех си, че тялото и умът ми са готови за леко, естествено и бързо раждане. Не се оказах напълно права. Колкото до кърменето, не се съмнявах, че ще кърмя и вярвах, че не е необходимо да чета книги, за да се „науча” да го правя. Оказах се във виртуалната компания на жени, които също възнамеряваха да кърмят неродените си още бебета и е факт, че огромна част от тях го направиха и немалко го правят и досега (2 години и половина след раждането на децата ни).

И така, раждането на първия ми син Никола беше индуцирано 8 дни преди термин, без никакви медицински показания за това. Изобщо не се чувствах раждаща, когато влязох в родилна зала. Добрите страни бяха, че бащата на Нико беше с мен и всичко свърши за около 4-5 часа общо. Но е ред и на лошите страни – една камара неоправдани интервенции, липса на информация какво и защо се случва, епизиотомия, шиене с пълна упойка...Почти не успях да видя бебето си. След като се събудих от упойката, около час след раждането, с мен в родилната зала беше само таткото и говореше по телефона с роднините си.

Бях в супер форма, исках да се изправя веднага, но ме разубедиха. В стол на колела ме качиха до стаята за престой и там вече ни оставиха с таткото. Станах веднага да се разходя, взех си лек душ, почнах и аз да говоря по телефона и да обяснявам какво и как. Но....бебето го нямаше.

Отидохме да пием кафе с таткото, след това дойдоха да ме видят колегите ми с огромен букет цветя и няколко балона, после и родителите ми. Всичко чудесно, но....къде ми е бебето?! Реших да отида в Неонатологичното отделение и да го видя, пуснаха ме при него (толкова абсурдно ми звучи сега всичко това, докато го пиша – „пуснаха ме при бебето”, но това е съвсем друга тема), всичко уж беше наред. Държаха го под кислородна палатка заради „депресивното раждане”, искали да е под наблюдение още малко. Като го видях, Никола спеше. Казваха, че привечер (родих в 12 на обяд) ще ми го донесат. Да, но го донесоха чак на следващия ден сутринта около 9 часа. Бяха му назначили лечение с антибиотик и вероятно му бяха дали и мляко за кърмачета. Всичко това не само без да ме искат съгласието ми, но дори без да ме информират. В нашата болнична реалност все още е привилегия майката да знае какво се случва с бебето й, когато (в повечето случаи) то не е при нея.

И така, най-после с бебето ми! Каква радост и облекчение! След като 20 часа бяхме разделени по разни причини от съмнителна валидност...Първото нещо, което ми дойде на ум, след като го гледах и му се радвах известно време, беше да му дам да суче. Никакъв проблем! Никола захапа професионално, отработено, сякаш още в утробата се беше упражнявал за това. Нямах дискомфорт с болящи или разранени зърна, не ми се препълваха гърдите..Просто едно прекрасно начало на кърменето, въпреки раздялата ни, въпреки предизвиканото раждане и редицата интервенции.

Кърмех го почти непрекъснато, слагах го да спи до мен в моето легло. Нощем беше неспокоен и даже веднъж (но само веднъж, честно!) се изкуших да му дам малко от услужливо предлаганата от неонатологичните сестри добавка.

Никола беше много, много лаком! Сучеше задъхано, грухтеше от удоволствие, когато млякото слизаше бързо и му пълнеше устата, карайки го да преглъща често и да се справя умело със силната струя. Не срещах кой знае каква подкрепа за кърмене от близките си, те бяха напълно съгласни да го кърмя, ако искам, но нямаха против да бъде и на изкуствено хранене. Майка ми се чудеше защо суче толкова често и дали ми е „хранителна” кърмата. Свекърва ми казваше, че трябва да суче през три часа. Мъжът ми се стараеше да ме подкрепя в това, което правя и да не се намесва с непоискани съвети.

Кърменето на Никола беше непрекъснат акт – скоро бях профи в кърменето ходеща, с Нико в слинг или придържайки го с една ръка, полегнал върху мен, легнали един към друг странично, седнали и той в скута ми, а аз четяща или пишеща нещо на лаптопа. Имам люлеещ се стол и ми беше много удобно да сядам в него и да кърмя.

Разходките в парка също често преминаваха в кърмене на пейка или вървейки по алеята. Никога не съм кърмила под час, никога не съм се притеснявала да кърмя навън, не съм се чудела дали бебето ми поема достатъчно или твърде много кърма. Знаех, че всичко е наред и така, както трябва да бъде, защото гърдите ми бяха и досега са най-приятното място за почивка и сън за Никола, най-сигурното средство да го прилаская, да го успокоя и приспя.

Когато Никола беше на година и 3 месеца, забременях с второто си дете. През цялата ми бременност той сучеше. Кърменето вече отдавна беше такава рутина за мен, такава зона на комфорт, че изобщо не си и помислях да си причиня терзания, безсънни нощи и смяна на режима на цялото семейство, опитвайки се да отбия Никола.

За времето, през което бях родител, си изградих визия за раждането, което исках да се случи реално при идването на бял свят на второто ми дете – минимум интервенции, максимум оставяне на нещата на естествения им ход. Отново бях в чудесна физическа форма и нямаше нито една причина раждането да не протече така, както го исках. И действително, за два часа и половина родих втория си син, от които само последните 20 минути прекарах в болничната родилна зала. Борис се роди на разсъмване в една чудесна лятна утрин.

Отново по българските болнични стандарти, първите два часа не успяхме да се радваме на пълната си близост, макар и да бяхме в една стая. Но точно два часа след раждането му вече го прегръщах и бях много щастлива, че този път бебето ми е с мен (почти) от самото начало.

Сложих го да суче и се изненадвах колко е малък...Бях свикнала да кърмя голямо дете и сега бебето ми изглеждаше наистина твърде мъничко и крехко, а зърната на гърдите ми – твърде големи за малката му устичка :) Борис обаче не мислеше така и си засука също доста добре. Далеч не толкова лакомо и пристрастено кърмаче като брат си, Борис може да се похвали, че никога, ама никога не е опитвал нито мляко за кърмачета, нито вода, чай или каквото и да е друго, освен кърма.

Начинът му на сучене и предпочитанията му са страшно различни от тези на Никола, не спирам да се удивлявам колко не си приличат децата, дори родени от една майка и един баща :) Бебето не настоява непрекъснато да е на гърда, хапва си, колкото му е нужно и даже предпочита да си полегне някъде сам, да се уедини. Често му предлагам, защото той не се сеща да си иска особено настоятелно. Радвам се, че и брат му още е кърмаче и ги кърмя в тандем, защото така разчитам на Никола за допълнителна стимулация на лактацията.

Малко са нещата, които са ми се получавали по-неусетно и естествено от кърменето. То е не просто физически акт, не само хранене, кърменето е усещане за близост, за удовлетвореност, за хармония и вселенски порядък.

Кампанията „Инфогласност” – пътят към промяната Кампанията „Инфогласност” – пътят към промяната

Текстът е публикуван оригинално в списание "Обективи" на Български Хелзинкски Комитет

Рядко се говори за правата на човека в България. Културно-историческите ни особености не благоприятстват особено такива теми и за много хора ползата от подобни дискусии е неясна, съмнителна и....ами, направо няма полза.

Още по-рядко се говори за правата на жените, а правата на раждащата жена е тема, която до около година и половина комай никой не беше отварял в общественото пространство.

До деня 25 ноември 2009 година, когато неформалната и съвсем прясно създадена група „Родилница” организира един протест пред 1АГ болница „Света София” в столицата (по-известна със старото си име „Тина Киркова”). Протестът беше срещу грубото потъпкване на правата на една бременна, постъпила за раждане на своето второ дете в това родилно заведение. С Протеста се сложи началото на кампания за повишаване информираността на бременните жени в България и спазване на техните законни права.

Последваха срещи между активисти, Министерство на Здравеопазването и членове на Български Лекарски Съюз (БЛС), на които обсъждахме въпроси като информираността на родилките за процеса на раждането и възможните интервенции, комуникацията между лекар и пациент, доверието и уважението между тях.

Преговорите в един момент забуксуваха и ги оставихме за по-добри дни. Междувременно се смениха няколко министри в Министерство на Здравеопазването, решаваха се предимно финансови проблеми и така до есента на 2010 година, когато отново наближи датата 25 ноември – Световният ден за премахване насилието над жени.

Активистите от група „Родилница” и сдружение „Естествено” отново решихме, че това е подходящ момент да се повдигне темата за правата на раждащата жена и нивото на информираност на бременните в България. Искахме да измислим и реализираме позитивна кампания, да потърсим диалог с болници и институции и да инициираме работна група за промяна на документа „Информирано съгласие” – да бъде така написан, че реално да защитава правата на бъдещите майки.

Кампанията, наречена „Инфогласност”, все още продължава, като вече имаме и реакция от МЗ на нашите настоявания за промяна на документа “Информирано съгласие”. Предложените от тях редакции не са достатъчни, но вярваме, че ще продължим съвместната работа и ще постигнем още промени.

Кампанията е част от няколкогодишните вече усилия на формални и неформални групи жени (и техните партньори) за признаване и спазване правата на раждащата жена – правото на неприкосновеност над нейното тяло, правото на избор, правото на придружител, правото на информация....Списъкът с права е дълъг, тези права са гарантирани от българските закони и международните конвенции и харти, които България е подписала и се е задължила да спазва. Но реалността е различна.

Жените, обединени в „Родилница” и „Естествено” са различни – живеят в различни държави, на различна възраст са, с различно образование и професии, имат или нямат деца, раждали са нормално, секцио, със или без интервенции. Различни са и по отношение на това, че имат ясна гражданска позиция, която чувстват, че трябва да заявят. Обединяват ги не само личните им истории, свързани с раждането, но и гражданската им позиция по отношение правата на жените и значението на обществената активност изобщо.

В България правата на пациента са много мъгляво понятие и общественото внимание не е чувствително към теми и истории, в които се говори за лекарска грубост и насилие. Една от целите ни е да говорим достатъчно често, високо и категорично за тези проблеми, за да бъдат чути и възприети те действително като проблеми от обществото; натискът за промяна да дойде отдолу нагоре, търсенето на по-хуманна и етична медицинска помощ да определи и предлагането на такава.

Проблемът с правата на раждащата жена е сериозно подценен и от медицинските лица, т.е. преките нарушители на тези права. В България патерналистичният подход е все още много силен в медицината – лекарят знае и може, пациентът слуша и се подчинява, без много въпроси, обяснения, без да търси и очаква уважение към себе си и нуждите си. Уважението е особено дефицитна стока в цялото ни общество, но в моменти като раждането на дете, когато жената е твърде чувствителна и с изострена емоционалност, е много важно да се показва разбиране и персонално отношение към нейните нужди – психически и физически.

Кампанията на активистите от „Родилница” и „Естествено” има аналог и в други държави. В Унгария е подета кампания за събиране на вариантите на документа „Информирано съгласие” от всички болници с Родилни отделения в страната и публикуването му на специално създаден за целта сайт. Идеята е да се помогне на бременните жени да се запознаят с политиката на болниците и да изберат по-информирано къде да родят детето си.

В Полша има кампания „Раждане с достойнство”, която оценява Родилните отделения и помощта, която жените получават по време на раждане, чрез специално създадени за целта анкети. Това изследване е получило широка медийна и обществена подкрепа и се провежда регулярно в Полша.

Проблемите на раждането са проблеми на цялото общество и вярвам, че гражданската активност и диалогът с институциите са път към промяната.