петък, 13 май 2011 г.

Световна седмица на раждането 2011

Раждането няма нужда от точно определени празници и поводи за отбелязване. То просто се случва – за някои е болезнено и кошмарно преживяване, за други – трансформиращо и прекрасно. Някои дълго се готвят за него, емоционално и физически, а други изцяло се уповават на късмета си и опита на лекарския екип.
Част от жените имат нужда само от тихото присъствие на партньор или дула, за да се чувстват спокойни и обгрижвани, а други – от задъхана болнична обстановка, чести интервенции и непрекъснати инструкции как да родят.
Всички ние сме различни и телата ни са различни. А раждането е индивидуален процес, в който раждащата жена е главно действащо лице. Като такава, тъкмо нейните нужди и избор трябва да бъдат уважени.

Именно уважението и приемането на различията служат за коефициент на демократичност на дадено общество, както Ива Драганова от сдружение „Естествено” чудесно обясни в своята статия. Всъщност раждането има нужда от дати, за да бъде чествано. Да си напомним, че не сме еднакви – различни са телата ни, умовете ни, нагласите ни към раждането. И всяка от нас преживява раждането по уникален, свой начин. Това формално „отбелязване” на раждането вече няколко години подред се случва през месец май, по време на Световната седмица на раждането.

Тази година Седмицата, чествана по инициатива на френската неправителствена организация AFAR, ще се проведе между 15 и 22 май. Темата й е «Раждането – както, където и с когото искаме». А тази година повече от всякога имаме нужда да се смълчим и да се замислим - за това, че всички имаме право на избор как, къде и с кого да родим децата си; за това, че мерило за цивилизованост е да дадем право и на останалите да направят своя избор и да го приемем, дори и да не го споделяме.

В България все още държавата не е направила достатъчно, за да валидира решенията на жените по отношение раждането на децата им. Но благодарение на активистки движения, които последователно интегрират и у нас добрите практики от демократичните общества, раждащата жена ще се радва на все повече уважение и право на избор. Процесът е необратим и се радвам да бъда част от него.

Програмата на Седмицата можете да намерите тук

неделя, 8 май 2011 г.

Денят на майката


Днес е Денят на майката (втората неделя на месец май). В България не се празнува, но аз на ум и наяве, доколкото ми е възможно, си го отбелязвам.
Днешния празник започнах от вчера, когато с по-малкия ми син Борис, с Максим и с приятели се качихме на скалите на Лакатник. Беше чудесен, не тежък преход и много забавен ден с приятни разговори, лежане на тревата, снимки и закачки. Вечерта разказвах на по-големия ми син Никола приказките за Хензел и Гретел, за Али Баба и за Аладин. С разказването, макар че се опитвах да бъда артистична и да поддържам интереса, приспах баща им и себе си почти, но Никола любопитно се кокореше и си искаше друга и друга приказка. Навярно имаше нужда да компенсира и да прекара сега повече време с нас, защото през деня беше с баба си и дядо си.
Днес сме цял ден с децата и си направихме програмата така, че за всеки да има по нещо приятно и забавно – Никола отиде на театър в Операта с баща си, на постановката "Червената шапчица", а ние с Борис имахме среща с мои приятелки. Следобеда го прекарахме в игра с децата вкъщи и други домашности.

Малко преди да се приберем, минах през една уютна книжарничка в центъра на града и си купих няколко книги. Една от тях беше "Възможните майки". Прелиствайки я, докато децата спяха, си мислех за майчинството и за това дали е нужно да има един определен Ден на майката.
Когато си майка, всички дни са дни на майката по подразбиране, та нали си майка?! Е, всъщност по-често са дни на децата, защото почти не остава време мама да направи нещо за себе си. При нас ежедневието е точно такова – с двете деца у дома рядко имам възможност да свърша каквото и да било на тишина и спокойствие. Задачите, които имам да правя, си ги обмислям и планирам, докато кърмя бебето и тичам след Никола на детската площадка, докато сменям пелени и редим пъзел.
Докато пиша това, децата си играят до мен на земята и от време на време се налага да се намесвам в полза на единия или другия, да се включвам за кратко в заниманията им, за да има относително спокойствие и равнопоставеност в игрите. Понякога си мисля дали играя и се занимавам достатъчно време с тях, но май никога, ама никога не съм изпитвала чувство на вина дали съм достатъчно добра майка.

Освен децата, които са ми учители, удоволствие и, несъмнено, умора, имам и немалко други занимания. Борис и Никола обаче активно участват в живота ми и са с мен почти навсякъде. Убедена съм, че широките интереси и честите контакти на родителите с други хора, по работа или за отмора, са много полезни за децата. Нерядко страничните ми дейности са носили интересни срещи и запознанства и за тях. Другите ми занимания също така ми позволяват своеобразно откъсване от ежедневието, възможност да превключа за кратко от ролята на майка към някоя от другите роли, които изпълнявам.
Така получавам баланс, уча всеки ден по нещо и добивам още повече увереност, че съм добра майка. Наученото от страничните си занимания и интереси прилагам в ежедневието с децата и с учудване и удоволствие всеки ден разбирам, че е напълно възможно да не се ограничавам само в ролята си на майка и пак да имам щастливи деца и да се чувствам пълноценна.

Всъщност аз празнувам Деня на майката всеки ден – приятно ми е да бъда с децата си и да се уча от тях. А другите ми дейности ме зареждат с идеи и възможности всеки ден да ставам все по-добра тъкмо в майчинството. 

четвъртък, 5 май 2011 г.

Терорът на държавните детски градини


Знаете ли, че за хиляди родители в София датата 30 април беше не само дългоочаквана, но и повод за много безсънни нощи, временен тремор, безапетитие и обща апатия. Поводът? Изнасянето на официалното първо класиране за общинските детски градини в София на децата от набор 2008, 2009 и 2010 година.

Естествено, Столична община и Районните общини няма да обезщетят никого за изпотрошените нерви, дългото очакване, напразните надежди и изгубеното време в разучаване на онлайн системата за кандидатстване. Нито пък ще бъдат така добри да не поставят изцеждащо кратки срокове от две седмици за бясно събиране на необходимите документи и записване на децата. Няколко хиляди родители обаче не само няма да си упражнят правата да търсят възмездие за този психически тормоз, умишлено причинен им от Общината, но и ще изтърпят неудобството да чакат пред няколко инстанции, за да се сдобият с нужните документи за записване.

Защо? За да посещава наследникът им общинска детска ясла или градина. А дали предимствата от посещаването на тези детски заведения са ясни и безспорни? Дали цялата суета е от убеденост в ползата за детето да посещава Общинска детска градина, или е продиктувана от липсата на алтернативи?

Освен в общинско детско заведение или, разбира се, у дома с мама, детето може да бъде отглеждано:
1)      От баба
2)      От детегледачка
3)      В частна детска градина
4)      В родителски кооператив

Бабите често или работят, или живеят далеч, или нямат желание и способности да се занимават с внуците си. Често и трите заедно. Откриването на добра детегледачка е въпрос на късмет, а и цената на услугата е съизмерима с месечната такса в частна детска градина. Частните детски градини са нелошо решение, но за съжаление често се оказва, че заплащането на неколкократно по-висока цена отколкото за общинска градина не е равно на пропорционално по-високо качество в грижата за децата.

Друг проблем на частните детски градини е, че те изискват немалко предварително проучване и сондиране на мнения. Голяма част от тях гръмко се самоопределят като следващи принципите на Монтесори, а след това разбираме, че децата действително са оставени да се занимават/работят сами, според препоръките на Мария Монтесори, но далеч не в Монтесорианска среда, докато „лелките” са включили телевизора, закупен с парите на родителите и гледат турски сериали.
Родителските кооперативи са чудесна алтернатива на общинските детски градини, с много повече възможности за родителя да взема решение по отношение ежедневието и отглеждането на детето си. Проблемът тук е, че активното родителско участие, време и средства са задължителни както за организацията, така и за поддръжката и добрата работа на кооператива. А когато имаме свободата да изградим нещо от началото и да го положим на правила, определени от самите нас, с изненада разбираме, че на мнозина не ни достигат силите и мотивацията, особено след като има и готови решения, като.....точно така, като общинските детски градини!

И пак опираме до тях, добре смазаната машина за превръщане на децата в послушни елементи на обществото. Откакто имам деца, изпитвам неприязън към всеки, който се опитва да ме лиши от прерогатива ми да избирам как да се грижа за тях. Още с раждането им държавата и обществото започват да ми налагат решения как да отглеждам моите деца, как да ги лекувам, храня, възпитавам. Примерите са много и всеки от тях е обект на отделен текст.

Общинските детски градини са едно от местата, към които по горната логика също изпитвам известна неприязън. В тях не се допускат родители, както и последните нямат думата за това какви грижи да се полагат за психическото, емоционално и физическо здраве на децата. Напоследък все повече гледам на общинските детски градини като на висша форма на абдикация от това да си активен родител – сутрин водиш детето там и доброволно делегираш цялата отговорност за него на персонала, обикновено на средна възраст 45+ години, със съмнителна мотивация и противоречив опит с работа с деца. И така до късния следобед, когато го вземаш и водиш у дома, но там си зает с хиляди тривиални дреболийки и често единственото време с детето са минутите, в които го водиш и вземаш от градината.

При все това на 30 април предиобед стената ми във Фейсбук се напълни със статуси на родители, ликуващи, че децата им са приети в общинско детско заведение или оплакващи съдбата си, че са останали извън класирането. Считам, че приятелите ми, включително и тези във Фейсбук, са активни граждани, отговорни и интелигентни хора. Искрено се зачудих как е възможно класирането в общински детски градини да разпалва такива страсти. Много ми се иска да мисля, че приятелите ми и хиляди други хора, които ще си запишат децата в общински ясли и градини, ще бъдат отговорни и критични към работата на персонала там. Общинските градини, колкото и да носят белезите на авторитарната власт и възпитанието с отречени методи, не са дотам закостенели, че да не подлежат на промяна и преоценка на дейността си. Вярвам, че родителите могат и трябва да се включат по-активно в изграждане на средата и методите, с които се отглеждат и възпитават децата им в общинските детски градини. 

Може би моментът не е наближил, но някой ден общинските детски заведения наистина ще се изправят пред конкуренцията на множество родителски кооперативи и ведомствени детски градини (за които вече дори ще има финансиране) и ако дотогава не са станали по-адекватни на изискванията на времето, може би ще ги запишем в Червената книга на изчезващите отломки на социализма.

понеделник, 2 май 2011 г.

Барабар Петко с мъжете или Защо започвам блог

На почти 33 години съм и имам две малки (под 3 години) деца, които отглеждам у дома. Ежедневието ми се върти около време с децата, разходки, игри, грижа за приготвяне на храната у дома (с тежък уклон към здравословното хранене съм), грижа за себе си, време за съпруга ми, за интересите ми, приятелите ми и други любими неща.
Списъкът е дълъг.

Чудно, че никога не съм изпитвала нужда да пиша, изразявайки себе си по този начин. Не обичам да споря и не смятам, че единствено моето мнение е това, което е смислено и трябва да се чува, чете и зачита. В този смисъл суетата да пиша и да ме четат различни хора, след това коментирайки прочетеното, ми е чужда. Разговорите със съпруга ми и приятелите ми по нещата от живота, които ме вълнуват, са ми били достатъчни, за да удовлетворя интелектуалния си глад и нуждата от диалог по теми, не непременно свързани с родителството и децата. Напоследък тази диалогична функция се изпълнява успешно и от социалната мрежа Фейсбук, където коментарите от приятели под статусите ми са неволно приет заместител на липсата на често общуване на живо.

Сама не зная откъде внезапно в главата ми се зародиха толкова мисли по различни теми, толкова мнения, които искам да споделя. И то да споделя не само в случайна среща и разговор на кафе или в парка, а да седна и да напиша – черно на бяло, като претеглям всяка дума, давам плът на мислите си и воля на речта си.

По природа съм непостоянна, а по принуда съм ограничена откъм време и ресурси. Нямам представа дали залитането ми към писането на блог ще продължи дълго и дали ще имам дисциплината да публикувам по нещо поне няколко пъти в месеца. Мъжът ми откровено се притесни, когато плахо и почти на шега, с доза самоирония споделих за намерението си да регистрирам блог. Опасенията му бяха породени от факта, че ето, намери се още нещо, което да отнема от времето ми, и без това дефицитно и недостатъчно.

Може би в крайна сметка внезапният порив да имам блог е породен от не по-малко внезапно връхлетялото ме желание да пиша. Винаги съм обичала да пиша, но рядко съм го правила. Твърде критична съм към писаното слово и много рядко съм харесвала това, което излиза на листа. Чудела съм се неведнъж как мислите в главата ми звучат изключително красиво, подредено и логично, а ми е трудно да пресъздам същата хармония и в писмен вид. Но, казват, съвършенството се постига с практика. Без да се стремя към него на този етап, смятам просто да се отдам на удоволствието да пиша за себе си, по нещата, които вълнуват мен, правят впечатление на мен и засягат мен. Изобщо – да пиша за мен. Надявам се и на теб да ти хареса да четеш.

Началото на кърменето – лесно, по-лесно...безпроблемно!

Бях на малко под 30 години, когато родих първото си дете. Теми като родителство, отглеждане и възпитание на детето, раждане и кърмене изобщо не ми бяха на дневен ред до преди това. Интересувах се от професията, приятеля, семейството, приятелите и страничните си интереси. Не непременно в този ред!

Бременността ми дойде леко неочаквано и имах нищо и никакви 9 месеца, за да се подготвя да бъда майка. Най-добрата майка тъкмо за моето бебе. А в същото време работех ежедневно и сравнително активно, подготвяхме разни битови неща за появята на бебето, ремонти, смяна на жилища и така до последно.

Все пак четях и се информирах, доколкото ми позволяваше нагласата ми тогава.
Прочетох „Близо до бебето” на Василена Доткова, четях и други книги, сайтове и блогове. Мислех си, че тялото и умът ми са готови за леко, естествено и бързо раждане. Не се оказах напълно права. Колкото до кърменето, не се съмнявах, че ще кърмя и вярвах, че не е необходимо да чета книги, за да се „науча” да го правя. Оказах се във виртуалната компания на жени, които също възнамеряваха да кърмят неродените си още бебета и е факт, че огромна част от тях го направиха и немалко го правят и досега (2 години и половина след раждането на децата ни).

И така, раждането на първия ми син Никола беше индуцирано 8 дни преди термин, без никакви медицински показания за това. Изобщо не се чувствах раждаща, когато влязох в родилна зала. Добрите страни бяха, че бащата на Нико беше с мен и всичко свърши за около 4-5 часа общо. Но е ред и на лошите страни – една камара неоправдани интервенции, липса на информация какво и защо се случва, епизиотомия, шиене с пълна упойка...Почти не успях да видя бебето си. След като се събудих от упойката, около час след раждането, с мен в родилната зала беше само таткото и говореше по телефона с роднините си.

Бях в супер форма, исках да се изправя веднага, но ме разубедиха. В стол на колела ме качиха до стаята за престой и там вече ни оставиха с таткото. Станах веднага да се разходя, взех си лек душ, почнах и аз да говоря по телефона и да обяснявам какво и как. Но....бебето го нямаше.

Отидохме да пием кафе с таткото, след това дойдоха да ме видят колегите ми с огромен букет цветя и няколко балона, после и родителите ми. Всичко чудесно, но....къде ми е бебето?! Реших да отида в Неонатологичното отделение и да го видя, пуснаха ме при него (толкова абсурдно ми звучи сега всичко това, докато го пиша – „пуснаха ме при бебето”, но това е съвсем друга тема), всичко уж беше наред. Държаха го под кислородна палатка заради „депресивното раждане”, искали да е под наблюдение още малко. Като го видях, Никола спеше. Казваха, че привечер (родих в 12 на обяд) ще ми го донесат. Да, но го донесоха чак на следващия ден сутринта около 9 часа. Бяха му назначили лечение с антибиотик и вероятно му бяха дали и мляко за кърмачета. Всичко това не само без да ме искат съгласието ми, но дори без да ме информират. В нашата болнична реалност все още е привилегия майката да знае какво се случва с бебето й, когато (в повечето случаи) то не е при нея.

И така, най-после с бебето ми! Каква радост и облекчение! След като 20 часа бяхме разделени по разни причини от съмнителна валидност...Първото нещо, което ми дойде на ум, след като го гледах и му се радвах известно време, беше да му дам да суче. Никакъв проблем! Никола захапа професионално, отработено, сякаш още в утробата се беше упражнявал за това. Нямах дискомфорт с болящи или разранени зърна, не ми се препълваха гърдите..Просто едно прекрасно начало на кърменето, въпреки раздялата ни, въпреки предизвиканото раждане и редицата интервенции.

Кърмех го почти непрекъснато, слагах го да спи до мен в моето легло. Нощем беше неспокоен и даже веднъж (но само веднъж, честно!) се изкуших да му дам малко от услужливо предлаганата от неонатологичните сестри добавка.

Никола беше много, много лаком! Сучеше задъхано, грухтеше от удоволствие, когато млякото слизаше бързо и му пълнеше устата, карайки го да преглъща често и да се справя умело със силната струя. Не срещах кой знае каква подкрепа за кърмене от близките си, те бяха напълно съгласни да го кърмя, ако искам, но нямаха против да бъде и на изкуствено хранене. Майка ми се чудеше защо суче толкова често и дали ми е „хранителна” кърмата. Свекърва ми казваше, че трябва да суче през три часа. Мъжът ми се стараеше да ме подкрепя в това, което правя и да не се намесва с непоискани съвети.

Кърменето на Никола беше непрекъснат акт – скоро бях профи в кърменето ходеща, с Нико в слинг или придържайки го с една ръка, полегнал върху мен, легнали един към друг странично, седнали и той в скута ми, а аз четяща или пишеща нещо на лаптопа. Имам люлеещ се стол и ми беше много удобно да сядам в него и да кърмя.

Разходките в парка също често преминаваха в кърмене на пейка или вървейки по алеята. Никога не съм кърмила под час, никога не съм се притеснявала да кърмя навън, не съм се чудела дали бебето ми поема достатъчно или твърде много кърма. Знаех, че всичко е наред и така, както трябва да бъде, защото гърдите ми бяха и досега са най-приятното място за почивка и сън за Никола, най-сигурното средство да го прилаская, да го успокоя и приспя.

Когато Никола беше на година и 3 месеца, забременях с второто си дете. През цялата ми бременност той сучеше. Кърменето вече отдавна беше такава рутина за мен, такава зона на комфорт, че изобщо не си и помислях да си причиня терзания, безсънни нощи и смяна на режима на цялото семейство, опитвайки се да отбия Никола.

За времето, през което бях родител, си изградих визия за раждането, което исках да се случи реално при идването на бял свят на второто ми дете – минимум интервенции, максимум оставяне на нещата на естествения им ход. Отново бях в чудесна физическа форма и нямаше нито една причина раждането да не протече така, както го исках. И действително, за два часа и половина родих втория си син, от които само последните 20 минути прекарах в болничната родилна зала. Борис се роди на разсъмване в една чудесна лятна утрин.

Отново по българските болнични стандарти, първите два часа не успяхме да се радваме на пълната си близост, макар и да бяхме в една стая. Но точно два часа след раждането му вече го прегръщах и бях много щастлива, че този път бебето ми е с мен (почти) от самото начало.

Сложих го да суче и се изненадвах колко е малък...Бях свикнала да кърмя голямо дете и сега бебето ми изглеждаше наистина твърде мъничко и крехко, а зърната на гърдите ми – твърде големи за малката му устичка :) Борис обаче не мислеше така и си засука също доста добре. Далеч не толкова лакомо и пристрастено кърмаче като брат си, Борис може да се похвали, че никога, ама никога не е опитвал нито мляко за кърмачета, нито вода, чай или каквото и да е друго, освен кърма.

Начинът му на сучене и предпочитанията му са страшно различни от тези на Никола, не спирам да се удивлявам колко не си приличат децата, дори родени от една майка и един баща :) Бебето не настоява непрекъснато да е на гърда, хапва си, колкото му е нужно и даже предпочита да си полегне някъде сам, да се уедини. Често му предлагам, защото той не се сеща да си иска особено настоятелно. Радвам се, че и брат му още е кърмаче и ги кърмя в тандем, защото така разчитам на Никола за допълнителна стимулация на лактацията.

Малко са нещата, които са ми се получавали по-неусетно и естествено от кърменето. То е не просто физически акт, не само хранене, кърменето е усещане за близост, за удовлетвореност, за хармония и вселенски порядък.

неделя, 1 май 2011 г.

Кампанията „Инфогласност” – пътят към промяната Кампанията „Инфогласност” – пътят към промяната


Текстът е публикуван оригинално в списание "Обективи" на Български Хелзинкски Комитет
Рядко се говори за правата на човека в България. Културно-историческите ни особености не благоприятстват особено такива теми и за много хора ползата от подобни дискусии е неясна, съмнителна и....ами, направо няма полза.
Още по-рядко се говори за правата на жените, а правата на раждащата жена е тема, която до около година и половина комай никой не беше отварял в общественото пространство.
До деня 25 ноември 2009 година, когато неформалната и съвсем прясно създадена група „Родилница” организира един протест пред 1АГ болница „Света София” в столицата (по-известна със старото си име „Тина Киркова”). Протестът беше срещу грубото потъпкване на правата на една бременна, постъпила за раждане на своето второ дете в това родилно заведение. С Протеста се сложи началото на кампания за повишаване информираността на бременните жени в България и спазване на техните законни права.
Последваха срещи между активисти, Министерство на Здравеопазването и членове на Български Лекарски Съюз (БЛС), на които обсъждахме въпроси като информираността на родилките за процеса на раждането и възможните интервенции, комуникацията между лекар и пациент, доверието и уважението между тях.
Преговорите в един момент забуксуваха и ги оставихме за по-добри дни. Междувременно се смениха няколко министри в Министерство на Здравеопазването, решаваха се предимно финансови проблеми и така до есента на 2010 година, когато отново наближи датата 25 ноември – Световният ден за премахване насилието над жени.
Активистите от група „Родилница” и сдружение „Естествено” отново решихме, че това е подходящ момент да се повдигне темата за правата на раждащата жена и нивото на информираност на бременните в България. Искахме да измислим и реализираме позитивна кампания, да потърсим диалог с болници и институции и да инициираме работна група за промяна на документа „Информирано съгласие” – да бъде така написан, че реално да защитава правата на бъдещите майки.
Кампанията, наречена „Инфогласност”, все още продължава, като вече имаме и реакция от МЗ на нашите настоявания за промяна на документа “Информирано съгласие”. Предложените от тях редакции не са достатъчни, но вярваме, че ще продължим съвместната работа и ще постигнем още промени.

Кампанията е част от няколкогодишните вече усилия на формални и неформални групи жени (и техните партньори) за признаване и спазване правата на раждащата жена – правото на неприкосновеност над нейното тяло, правото на избор, правото на придружител, правото на информация....Списъкът с права е дълъг, тези права са гарантирани от българските закони и международните конвенции и харти, които България е подписала и се е задължила да спазва. Но реалността е различна.
Жените, обединени в „Родилница” и „Естествено” са различни – живеят в различни държави, на различна възраст са, с различно образование и професии, имат или нямат деца, раждали са нормално, секцио, със или без интервенции. Различни са и по отношение на това, че имат ясна гражданска позиция, която чувстват, че трябва да заявят. Обединяват ги не само личните им истории, свързани с раждането, но и гражданската им позиция по отношение правата на жените и значението на обществената активност изобщо.

В България правата на пациента са много мъгляво понятие и общественото внимание не е чувствително към теми и истории, в които се говори за лекарска грубост и насилие. Една от целите ни е да говорим достатъчно често, високо и категорично за тези проблеми, за да бъдат чути и възприети те действително като проблеми от обществото; натискът за промяна да дойде отдолу нагоре, търсенето на по-хуманна и етична медицинска помощ да определи и предлагането на такава.

Проблемът с правата на раждащата жена е сериозно подценен и от медицинските лица, т.е. преките нарушители на тези права. В България патерналистичният подход е все още много силен в медицината – лекарят знае и може, пациентът слуша и се подчинява, без много въпроси, обяснения, без да търси и очаква уважение към себе си и нуждите си. Уважението е особено дефицитна стока в цялото ни общество, но в моменти като раждането на дете, когато жената е твърде чувствителна и с изострена емоционалност, е много важно да се показва разбиране и персонално отношение към нейните нужди – психически и физически.

Кампанията на активистите от „Родилница” и „Естествено” има аналог и в други държави. В Унгария е подета кампания за събиране на вариантите на документа „Информирано съгласие” от всички болници с Родилни отделения в страната и публикуването му на специално създаден за целта сайт. Идеята е да се помогне на бременните жени да се запознаят с политиката на болниците и да изберат по-информирано къде да родят детето си.
В Полша има кампания „Раждане с достойнство”, която оценява Родилните отделения и помощта, която жените получават по време на раждане, чрез специално създадени за целта анкети. Това изследване е получило широка медийна и обществена подкрепа и се провежда регулярно в Полша.
Проблемите на раждането са проблеми на цялото общество и вярвам, че гражданската активност и диалогът с институциите са път към промяната.