понеделник, 2 май 2011 г.

Барабар Петко с мъжете или Защо започвам блог

На почти 33 години съм и имам две малки (под 3 години) деца, които отглеждам у дома. Ежедневието ми се върти около време с децата, разходки, игри, грижа за приготвяне на храната у дома (с тежък уклон към здравословното хранене съм), грижа за себе си, време за съпруга ми, за интересите ми, приятелите ми и други любими неща.
Списъкът е дълъг.

Чудно, че никога не съм изпитвала нужда да пиша, изразявайки себе си по този начин. Не обичам да споря и не смятам, че единствено моето мнение е това, което е смислено и трябва да се чува, чете и зачита. В този смисъл суетата да пиша и да ме четат различни хора, след това коментирайки прочетеното, ми е чужда. Разговорите със съпруга ми и приятелите ми по нещата от живота, които ме вълнуват, са ми били достатъчни, за да удовлетворя интелектуалния си глад и нуждата от диалог по теми, не непременно свързани с родителството и децата. Напоследък тази диалогична функция се изпълнява успешно и от социалната мрежа Фейсбук, където коментарите от приятели под статусите ми са неволно приет заместител на липсата на често общуване на живо.

Сама не зная откъде внезапно в главата ми се зародиха толкова мисли по различни теми, толкова мнения, които искам да споделя. И то да споделя не само в случайна среща и разговор на кафе или в парка, а да седна и да напиша – черно на бяло, като претеглям всяка дума, давам плът на мислите си и воля на речта си.

По природа съм непостоянна, а по принуда съм ограничена откъм време и ресурси. Нямам представа дали залитането ми към писането на блог ще продължи дълго и дали ще имам дисциплината да публикувам по нещо поне няколко пъти в месеца. Мъжът ми откровено се притесни, когато плахо и почти на шега, с доза самоирония споделих за намерението си да регистрирам блог. Опасенията му бяха породени от факта, че ето, намери се още нещо, което да отнема от времето ми, и без това дефицитно и недостатъчно.

Може би в крайна сметка внезапният порив да имам блог е породен от не по-малко внезапно връхлетялото ме желание да пиша. Винаги съм обичала да пиша, но рядко съм го правила. Твърде критична съм към писаното слово и много рядко съм харесвала това, което излиза на листа. Чудела съм се неведнъж как мислите в главата ми звучат изключително красиво, подредено и логично, а ми е трудно да пресъздам същата хармония и в писмен вид. Но, казват, съвършенството се постига с практика. Без да се стремя към него на този етап, смятам просто да се отдам на удоволствието да пиша за себе си, по нещата, които вълнуват мен, правят впечатление на мен и засягат мен. Изобщо – да пиша за мен. Надявам се и на теб да ти хареса да четеш.

2 коментара:

  1. Малко ми напомни на филма "Джули и Джулия" докато четях тази публикация :)
    Успех с блога, ще се радвам да те чета :)

    ОтговорИзтриване